Нямам описание :: Десницата в огледалния свят

„Подкрепата за Първанов е срам за нас като българи, защото ни запокитва в тъмнините на българската душевност, където живее синдромът на робството -написа главната редакторка на вестник „Седем" Силвия Стефанова непосредствено след президентския вот. - „Победата" на Първанов, който бе припознат като проевропейския политик, е срам и за модерна Европа, защото е обикновена и страхлива лъжа. Днес тя изсмуква духовната енергия на българското общество. Утре ще бъде морално и политическо бреме за европейците."

Интерпретацията на близкия до Демократи за силна България (ДСБ) седмичник е показателна за интелектуалния климат в десницата, възцарил се, след като числото на нейните гласоподаватели стигна до 271 078 души. Вече 7 години след началото на кризата в Съюза на демократичните сили (СДС) политическите лидери, претендиращи да са авангардът на реформите, зациклят в едни и същи обяснения след всяка загуба.

Депутатът от ДСБ д-р Николай Михайлов прави в другия тъмносин вестник - „Гласове", следната равносметка за представянето на Неделчо Беронов: „Сами преценете шанса: седемдесет и осем годишен конституционен съдия с излъчване на Бенедикт XVI срещу организиран конформистки, турски, цигански и популистки вот.

Целият електорален ъндърграунд - предплатен и сугестиран, строен за гласоподавателен подвиг." От думите на психиатъра се подразбира, че част от десните са тръгнали на вот за папа, а не за президент, но акцентът е поставен върху непълноценността на противниковите избиратели.

Подобни обобщения се подкрепят и с цифри - за Първанов са гласували хората от селата (85%), хората с основно (87%) и по-ниско от основното (94%) образование, както и „червените бабички" (84%). Историкът Пламен С. Цветков е още по-разгневен: „Остава ни само да се питаме дали изобщо българите са нация, или сме някаква пасмина, която е обезумяла от чалга - отбелязва той. - Нарича „освободители" собствените си завоеватели и чества като национален празник един договор за безсрочна чуждестранна окупация." Колкото повече избори губят СДС и ДСБ, толкова повече разбират, че местното население не е дорасло за тях. „Аз обаче разбирам този народ - изповядва на страниците на „Седем" Наталия Кючукова, богослов и психолог. - Той е гладен, болен, отчаян. Цялото му битие е свързано с това да оцелее, той не може да отложи удоволствието, па макар и това да е една бира вечер. Поради това той стои вкъщи и най-вече мрази себе си.

Поразително е единодушието, че българските избиратели като цяло са лумпени, цигани, турци и изобщо овце, затъпели от чалга и ориенталщина. Тази неприязън към низините като че се явява продължение на класическата линия на родните консерватори и през първата половина на XX век. И тогава извисените мислители непрекъснато са упреквали народа, че е прост, недостатъчно цивилизован и осъден на невежество.

Всъщност най-пагубната черта за една политическа сила е високомерието. То не случайно е посочено от църковните авторитети за първи сред седемте смъртни гряха. А в политиката проявите на надменност водят наистина до летален изход, именно защото обикновеният гражданин не обича да дава гласа си на хора, които откровено го смятат за идиот (в древногръцкия смисъл на думата).
В своя анализ за изборите Иван Костов посочи, че реформаторският вот (за СДС през 1997 г.) се е трансформирал в конформистки за НДСВ през 2001 г., както и срещу „Атака" на последните президентски избори. „Управляващите присвоиха националните приоритети на прехода", допълни той. Твърдението му на пръв поглед прилича на оправдание за липсата на кауза, която да откроява ярко десницата на политическия небосклон. Но, от друга страна, БСП не само развя евро-атлантическата интеграция в комплект с червеното знаме, но отиде и твърде далеч в либералния си уклон. След като социалистите свалиха корпоративния данък на 10%, на партии като ДСБ и СДС не им остава с какво друго дясно решение да зарадват средния и едрия капитал, освен да обърнат държавата на офшорна зона. Затова и в опозиционните кръгове е широко споделено мнението, че социалистите по някакъв неведом начин са се възползвали от всички достижения на прехода, стоварвайки всички негови трудности върху десните партии.

За да се запази митът вечно актуален, водещи фигури от ДСБ и СДС често повтарят, че соцпартията е кукла на конци в ръцете на Кремъл и се готви да предаде отвътре НАТО и ЕС. „Ако подозренията, че на най-високо ниво се саботира членството ни в НАТО, се потвърдят, много инвеститори ще се оттеглят оттук - предрича депутатът Асен Агов. - Това ще се отрази на българската икономика, а оттам и на цели прослойки от населението. Зейналата инвестиционна дупка ще може да бъде запълнена само от другаде - от Русия."

Публицистът Иво Беров пък смята, че българските средства за масово осведомяване преди президентския вот са скрили от хората същината и последиците от проруския избор на българските управници. „Скриха го по разбираеми причини - допълва той. -Те се путинизираха. Превърнаха се в обслужващо звено на властта."

Подобно е мнението и на известния социолог проф. Георги Фотев: „Наблюдаваме срамежлива путинизация на българските медии, в която възпирането и контролът се случват по невидим начин. Тук има доброволно прислужване в името на втори мандат за президента, чието поведение напомня късния Тодор Живков от 80-те заради отсъствието на позиция." В средите на дясната опозиция политическите събития натрапчиво се обясняват с дългата ръка на Путин. Със същата решителност пък феновете на „Атака" втренчено редят пъзела на световната конспирация, тръгвайки от Овалния кабинет.

По-темпераментните поборници за демокрация илюстрираха версията за „путинирането" на България със сравнението между убийството на руската журналистка Ана Политковска и уволнението на тв водещия от 6ТВ Иво Инджев заради лансиран компромат срещу президента.

Манихейската интерпретация, че светът е арена на борбата между доброто и злото, е изведена в концентриран вид от Ангел Грънчаров в „Седем": ,Днес празнуват именно крадците, лицемерите, цялата сива маса, която в годините на демокрацията тежеше като оловна тежест и ни дърпаше назад."

Продължителната криза вдясно доведе до конструирането на паралелна реалност, в която преминава парад на тъмните сили - народът е несъзнателен, Държавна сигурност продължава да управлява под небесното пространство под формата на фасадна демокрация, медиите превръщат хората в стадо, страната обеднява, престъпността се разраства, нравите се израждат. Доведено до крайност, това настроение всъщност реабилитира комунистическия режим, защото след като днес България като член на Северноатлантическия пакт и Еврообщността е ударила дъното, то по силата на обратната логика би следвало държавата преди 89-а да е била процъфтяваща, спокойна и неомърсена от корупцията. Оттам води началото си и парадоксът, че десните, които винаги са се самопосочвали за силата, която проправя пътя към Европа, все повече изпадат в открит европесимизъм.

През последната година Петър Стоянов и Иван Костов редовно в медийните си беседи предсказваха, че членството на България ще бъде отложено или ще бъде второ качество. „Европа издига барикади срещу страната на агент Гоце", написа „Седем" след президентските избори.

Негативните очаквания за европейското бъдеще на България в ЕС, които са най-силни в десницата и „Атака", водят до развиване на катастрофично съзнание, че страната сякаш влиза не в Европейския, а в Съветския съюз, което и те непрекъснато подозират.

Намирането на изход от кризата става по най-заобиколния път и заради „синдрома на огледалото", в който са изпаднали повечето лидери на СДС, ДСБ и останалите по-малки партии. „Огледалце, огледалце на стената, аз ли съм най-хубава на земята?", гласи питането на мащехата на Снежанка в приказката. Най-често ролята на „оглед алието" играят подчинените им, но и медиите. Опитните лидери вдясно все така плащат дан на заблудата, че са дарени с привилегията свише единствено от техните уста да звучи Истината, с която техният нов партиен символ - факелът, ще освети съзнанието на задрямалия народ. „Поражението в политиката само на повърхността се изразява в спечелените ниски проценти и в загубата на определени избори - отбелязва Калин Янакиев. - В по-голяма дълбочина обаче поражение в политиката е това - да си се разминал с истината.

Истината беше - и сега е - на страната на десните." Навлизането в политическа метафизика обаче води до объркване на медийните симулации с реалността, която със сигурност се проявява най-болезнено на избори. В лабиринта от криви огледала въпросът с похитената според Костов дясна идентичност изпъква още по-болезнено. Мирогледната криза в неговата партия се утежнява и от единодушието, с което всяко изказване на бившия премиер се превръща в партиен канон. „В момента ДСБ функционира като неправителствена организация. Тя идентифицира проблем, най-вече в управлението, проучва го добре, изнася факти и критика в парламента и предлага евентуално алтернатива. И така - до следващия проблем - казва философът Стефан Попов пред „Гласове". - Това е поведение и ритъм на т.нар. watchdog (куче-пазач) организации, които имат негативна идентичност, съществуват, за да критикуват злите сили." Попов, който оглавяваше предизборния щаб на десните кандидати Беронов и Николова, дръзна да обвини неоспоримия доскоро председател на ДСБ в популизъм. „Няма как обаче партия, която е центрирана в лидера, в гласа на лидера, в аурата на лидера да не е популистка, независимо как се държи в медиите и парламента", посочи философът.

Една от най-дълбоките причини за разпада на дясното е устойчивата нетърпимост към различното мнение, която Костов пренесе от СДС в ДСБ -и в последно време бе подхранена с напускането на Димитър Абаджиев. Култът към лидера доведе дотам, че най-тачената добротел в ДСБ е послушанието към Костов, а партийното ръководство възпроизвежда дословно неговите мисли. Неочакваният ефект на лидерските партии е, че там не се появяват лидери от следващо поколение. Причината за липсата на авторитети от втората редица е отсъствието на какъвто и да е свободен вътрешнопартиен дебат. Само че в спора се ражда истината и политиците съзряват именно, като се учат да защитават тезите си в полемична среда. „Инакомислието в ДСБ е добило ореола на иконоборството, а рискът от него е сравним с бикоборството - обобщава Владислав Тодоров, преподавател в Пенсилванския университет. - Партия, която има за цел да увековечава лидера си, престава да бъде политическа формация и става негова протеза." Тодоров е основател на ДСБ и също принадлежи към кръга на радикалните мислители. За това и болезнено звучи неговата лична ретроспекция: „За мен ДСБ беше Изход, който се затвори, и Път, който опустя, и Хора, които се разотиват, и Енергия, Вече разхитена" Политиката, също както и природата, не търпи празни пространства - и част от останалия без политическо представителство десен електорат се отля към Волен Сидеров, който на последния вот се сдоби със силни позиции в бившите „сини крепости" - Пловдивска и Бургаска област, Плевен, Рудозем, Раковски, Петрич и другаде.

От появата на „Атака" досега десните лидери така и не изработиха последователно поведение спрямо новия популистки феномен. В самото начало на 40-ия парламент дясната опозиция се обедини с „Атака" и НДСВ и успя да бламира първия проектокабинет на Сергей Станишев. Впоследствие многократно Костов и Стоянов се разграничиха от крайните националисти. Волен Сидеров обаче разкри, че се е срещал с всички десни лидери без Костов с мисията за изграждане на единен фронт срещу Георги Първанов. За балотажа на президентските избори лидерите на СДС и ДСБ обявиха, че не могат да направят избор между Сидеров и Първанов - едни зачертаха и двете имена на бюлетината, а други си останаха вкъщи. Последният им жест обаче не толкова заклеймява „комуниста" Първанов, колкото легитимира крайния националист Сидеров като възможен избор на десния избирател. Сините подцениха „Атака" и забравиха, че когато на политическата сцена излязат етнорелигиозните различия, тогава политическите съвсем изчезват. Сидеров успя да стъпи върху кризата в политическия модел и да замени класическото разделение леви срещу десни с това на българи срещу турци, цигани и евреи, православни срещу мюсюлмани. В това усилие „Атака" бе подсилена и от десните, които също са фиксирали ДПС за свой основен противник.

Когато кризата продължава да се разраства на различни нива и неимоверно да се усложнява, това означава, че е дошло време за прости решения. Една от възможните стъпки е десните политици да се опитат поне малко да започнат да харесват населението такова, каквото е, и да намерят общ език с него. Втората е да намалят заниманията си с останки от миналото като ДС и БКП и да се съсредоточат върху новите обществени разделения и проблеми. Третата е да спрат междуособните войни помежду си и да преминат в режим на диалог. Така ще могат в откровени дискусии да изградят новата си самоличност на мястото на откраднатата. И не на последно място трябва да се опитат да разберат защо в последната си политическа реч премиерът Станишев почти не спомена СДС и ДСБ, а посочи „Атака" като втори полюс и основен противник на БСП.
Р. Йорданов,сп. Тема

Ето защо СДС агонизират, сините лидери се показаха като слаби политици, търсещи грешките навсякъде, но не и в себе си!!! Не знам що за хора, могат да обиждат така народа си....

Дали ще доживеем да видим и сините лидери седнали на голата поляна сред "простолюдието"?!

Нагоре

Тагове: огледалния,

Гласувай:

Подобни постинги

Стамболов в огледалния свят

Следващ постинг

Предишен постинг

За агент "Гоце"

меСТни избори`07

Коментари

1. gantree - :)))
07.09.2007 13:24

а, вече си добавила името на Фукара, браво;
щеше да бъде още по-добре, ако го беше направила горе, в главата, преди четящите да са се объркали, но нейсе, и така става; в крайна сметка за мен лично няма никакво значение това, че червените хора си "крадете" авторството помежду си.
по отношение на твоите добавки накрая - знаеш ли в кое е най-големият парадокс - в това, че ако има някой "агонизиращ" в случая, това не е СДС, а е преди всичко електоратът на любимата ти партия, тоест - тези същите, които ти наричаш "простолюдието";

а сега, преди да изтриеш и този коментар, си вземи един лист и една химикалка, и напиши десет пъти думата "плурализъм" на него.

поздрави